Той излезе от вилата и се потопи в нощта. Беше съвършено гол. Откъм северната страна на езерото над планината висеше луната. Почти пълна и кипната на една страна, тя се носеше на подскоци през бягащите облаци. Той се ухили насреща й и се олюля. Образът й се сдвои пред очите му. Сега луните бяха две. Съсредоточи се и успя да ги събере отново на фокус в една. Като мътно злато езерото се разстилаше пред него. Остър ветрец, който в първите дни на есента режеше още по-силно, набраздяваше водата, а тихата му тъжна песен се процеждаше през боровите, дъбови и кленови дървета. Миришеше на борова смола, на дим от изгорели дърва и гниещи листа - твърде рано езерото напомняше за наближаващата зима. Той потрепери от първия повей на острия ветрец, но после почти престана да го усеща. Всъщност ветрецът дори подсилваше радостното му опиянение…