- Къде е тая България?
- Не там, където я търсите, г-н Робертсън.
- Сигурен ли се, че не става въпрос за Унгария?
- Абсолютно, сър. Държавата, която ни интересува, е
България.
- Добре де, ето я. Хм, и защо именно България? Хай
де, обясни ми всичко още веднъж.

Полковник Грозданов за трети път от началото на седмицата излизаше от кабинета на министъра на вътрешните работи. А беше едва вторник. Нещо му подсказваше, че щеше да има още аудиенции. И въпросите, задавани от министъра, щяха да бъдат същите: "Намери ли тировете? Защо още не си ги намерил? Кога ще ги намериш? Заповядай утре по същото време. На кафе."
Преди пет дни изчезнаха два тира. пълни с цигари. Сякаш потънаха вдън земя. Тирове изчезваха всеки ден в България. Лошото беше, че тези бяха на фирмата Асталависта. А собственик на Асталависта бе някой си Панайот Панайотов. Е, не беше прочутият певец, а просто съпруг на г-жа Панайотова, по баща Маринова. По чиста случайност и вътрешният министър се казваше Маринов. За лош късмет на полковник Грозданов вътрешният министър и г-жа Панайотова бяха брат и сестра.
В някоя западна страна историята би приключила тук, но не и в България, където всички бяха братовчеди и принципът "Аз на тебе - ти на мене." заместваше успешно конституцията.